интервю за в. “Дневник”

– Д-р Врабевски, връщате се от годишната среща на Глобалната инициатива на Бил Клинтън. Получили сте лично от него покана за участие, в какво се изрази вашето присъствие там? Какви са поуките, които могат да бъдат изведени след събитието?

– За всички е изключителна чест да бъдат поканени там. Това събитие се провежда за шеста поредна година. С няколко думи ще обясня, че Глобалната инициатива е основана през 2005-а от президента Бил Клинтън и ангажира световни лидери от всички области със създаване и прилагане на иноваторски решения за преодоляване на най-належащите предизвикателства пред света. На едно място са събрани хората, които имат желание светът да се променя към по-добро и знаят как да го направят.

Беше много важно да разберем, че България има много широко представителство в тази организация. От цяла Източна Европа имаше само четирима делегати – от България. Освен аз и съпругата ми бяха поканени и президентът Петър Стоянов, който е съучредител на Глобалната инициатива на Бил Клинтън, и председателят на ЮНЕСКО Ирина Бокова.

Фондация “Българска памет” получи най-вече одобрение за инициативите си, свързани с икономиката на знанието – на първо място, инвестицията в кандидатстудентски и езикови курсове, преквалификацията, алтернативната заетост, работата по европроекти за младите хора в регионите, населени с българи мюсюлмани – Западни и Югозападни Родопи. Освен че този проект беше одобрен като една от полезните дейности, с които фондация “Българска памет” би могла да допринесе нещо за Глобалната инициатива на Клинтън, той беше включен и в списъка на ангажиментите, които на следващата годишна среща ще трябва да бъдат отчетени като резултати.

Ще спомена, че на срещата бяха поети ангажименти за около 2 млрд. долара, с които да се помогне на 22 млн. души по цял свят. Един от тези проекти, макар и с по-скромно участие, е нашият.

Това, което характеризира тази среща, може да се сведе до три точки. На първо място – хората вече са готови за действие. Всички проблеми са ясни, остава да се решат. Идеите трябва да се превърнат в действия, това са ангажименти за по-добър живот, хората го осъзнават и решават, че няма какво толкова да се говори, директно се реализират мерки.

На второ място – вече се говори не за помощ в определен страдащ сектор, а за инвестиция. Това означава, че се увеличава мащабът, увеличава се програмираното участие и планираната дейност за директно подобрение на определен сектор. Това показва, че се надскача определението за корпоративна социална отговорност с персоналната отговорност на тези, които я финансират и изповядват.

На трето, но не на последно място – факт е, че абсолютно всички са осъзнали, че сами градим средата си, и все повече здравомислещи хора ще бъдат на твърдото мнение, че не можем да очакваме държавите ни и правителствата да се справят с всички предизвикателства. Всички трябва да участваме като единици на това общество.

В тази връзка най-спешните и основни приоритети бяха спасяване на човешки животи, подобряване на здравеопазването и донякъде справяне с климатичните промени.

Започна да се говори и много за достойнство и свобода. Защото без достойнство не може да ти е вкусна нито храната, нито водата.

– Бихте ли казали малко повече за българския проект?

– Фондация “Българска памет” традиционно се занимава с четири основни направления – борба с демографската криза, реинтеграция на диаспората, реализация на младите хора в България и културно-историческото наследство. Това включва и икономика на знанието, защото ние, разбирайки, че сме в демографска гриза и желаейки българския народ да оцелее и да го има, знаем, че освен раждането на българчета трябва да направим всичко възможно младите хора да останат в България.

За нас е важно те да имат шанс за добра кариера, семейство, да разберат какво наистина значи “единни в многообразието”. На този фон има много млади хора в България, които нямат условия да получат добро образование или могат, но срещу твърде много лишения за техните семейства. Искаме да подпомогнем този сектор, защото има прекрасни деца в Западните и Югозападните Родопи, които за нещастие са забравени от държавата. Нашата цял не е да седнем да критикуваме държавата там, където не й достигат силите, а да помогнем.

– Фондацията ви се занимава с укрепване на българския дух и памет.

– Аз проповядвам идеите на положителното мислене и вътрешния баланс. Дори пиша музика по тези въпроси. На 12 ноември е световната премиера на албума “Силата на мисълта”, на който аз съм автор, а вокалист е Джон Лоутън (екс фронтменът на легендарната британска рок група от 70-те години на миналия век Uriah Heep, бел.ред.). Проектът е изцяло български. Основната му тема е стремежът към положително мислене и директните ползи от това, разбирането на истините, че живеем точно този живот, който си представяме, че живеем.

Че имаме парите като награда, защото те служат за добавена стойност на останалите неща. Това са неща, които позабравяме на фона на чалгизацията, на фона на сравнително евтините забавления, които ни заобикалят. За да не се оплакваме от липсата на духовност, просто трябва да правим нещо като контрапункт.

– Какво трябва да се промени в здравеопазването, за да излезе от сянката на най-нездравия сектор в България?

– Аз съм капиталист, за мен е важно финансирането на един сектор, за да очакваме да работи той. Оттам идва и мотивацията на основните му човешки фактори. За мен на първо място стои примерът на утвърдените демокрации, където високоплатените медицински услуги, затвърдените практики, различните конкуриращи се застрахователни фондове и много добрите заплати на специалистите са най-важните неща – предпоставки за успеваемост на здравната система.

На фона това обаче има и демокрации, в които здравната система все още не е толкова добра. Но доброто здравеопазване е изкуство и има много по-богати от нас държави, които не могат да се справят с това. Аз не мисля, че нещата са чак толкова тежки, но ни трябва още време. Най-трудно се оправя здравният сектор.

Лековита рецепта не мога да дам, виждал съм добрите примери, но не мога да определя кои от тях биха могли да се приложат в България.

– Наскоро имаше една конференция на Българската пациентска организация, чийто фокус падна върху неравенствата на пациентите и медицината като цяло в различните страни от ЕС. В тази връзка мислите ли, че пациентите са равнопоставени в достъпа си до лечение на европейско ниво?

– Би трябвало да бъдат равнопоставени, само че пациентът в Португалия не е имал 20-годишен преход към демокрация. През този преход много неща не бяха правилно построени. Ние няма как да не берем плодовете на този нелек преходен период, който прави българския пациент в малко по-лоша позиция, отколкото други пациенти в утвърдени демокрации в Западна Европа. Но смея да твърдя, че движението е в правилната посока.

Аз съм завършил медицина горе-долу в началото на прехода и имам наблюдения през всички тези години. Много добре си спомням от какви болници тръгнахме и виждам какви болници има сега. И как постепенно системата се промени и то, за щастие, под напора на стриктните европейски регулации, които ние просто няма как да прескочим. Усещането за контрол и за регулиране на средата са нашият основен коз. Това се отнася и за здравеопазването. Развиха се добри клиники, с добри специалисти.

Виждал съм няколко модела на Запад, където конкуриращи се здравноосигурителни фондове покриват свои абонати болници от различен порядък и стандарт. Този точно тип здравно осигуряване според мен има много голяма успеваемост и за мен това е успешният модел.