Щрихи към портрета на хаджи Станьо Врабевски – един полузабравен съратник на Васил Левски


В запазените документи, спомени и изследвания за нашия най-тачен и обичан национален герой, Апостола на Свободата Васил Левски, се споменават редица имена на негови близки и верни сподвижници. Сред тях срещаме повече или по-малко известни, а често и почти забравени личности, сред които са Христо Иванов – Големия, бай Иван Арабаджията, Никола Сирков, Марин Станчев, Вутьо Ветов, Васил Ганчев, Христо Цонев Латинеца, Никола Цвятков, Димитър Пъшков и др. Един от тях е и видният тетевенски първенец и едър търговец хаджи Станьо Хаджистанчев Врабевски – несъмнено ярка, но полузабравена, а нерядко и противоречиво предстявана фигура на човек от водещия социален слой във възрожденското българско общество. Хаджи Станьо по твърде оригинален начин олицетворява общонационалното действие, породено от идеите и дейността на Левски, което Вазов е обезсмъртил в известните си стихове:

И всякоя възраст, класа, пол, занятье
зимаше участье в това предприятье;
богатий с парите, сюрмахът с трудът,
момите с иглата, учений с умът…

         Хаджи Станьо Врабевски е повече от показателен пример за прякото участие на онова съсловие, което развива успешна търговска, финансова и предприемаческа дейност. Нещо повече, бидейки високо образован за времето си човек, той съвместява успешно ролята на „богатий“ и „учений“… Нека, макар и накратко, хвърлим един поглед към живота и дейността на този виден възрожденски българин, още повече върху признатите му още от съвременниците заслуги, уви, понякога пада сянката на необосновани и обидни твърдения.

hStanio

         Първият по-подробен „портрет“ на хаджи Станьо е даден от Стоян Заимов – известният революционер, който през 1876 година е главен апостол на Трети (Врачански) революционен окръг. В своята мемоарно-белетристна книга „Миналото“ (1884 г.), на основата на сведения на непосредствени съвременници, Заимов ни го представя по следния начин: “На ръст хаджията е възкъсичък, но снажен, набитъчък с месо; лице кръглесто, червендалесто, гъсти вежди и дълги гъсти клепачи (…), с червеникава коса, остригана алафранга; чело високо и широко, намръщено; очи сини като бърдачки сливи. Облечен в шаячни опнати дрехи, но без вратник и вратовръзка ходи. По вънкашност въобще хаджията много напомня войводата Панайот Хитов. На възраст той е около 45-50 години, тук-там с побелели коси. Името му е хаджи Станьо Станчев, член е в градския съвет; брои се за най-богатия не само в Тетевенско, но и в Троянско, и в Ловченско, и в Орханийско; има до десет хиляди лири. Турските и църковните власти гледат на него като на писано яйце. Каймакамите в Ловеч и Орхание му стават на крака, кога се яви в конака. В Тетевенско той и Петко Милев (също първенец и богаташ) “колят кучето“, както се изразява народът за хора, в ръцете на които е съдбата на населението. Мюдюрите и полицейските чинове (заптиетата) по негов личен кеф се турят и вадят. Тетевенско (и помаци, и българи, мало и голямо) гледа на него с дълбоко уважение и почитание…“

         Д. Стойчев в книгата си „Тетевен – минало и днес“ (София, 1924 г.) също дава сравнително пълна характеристика: „Хаджи Станьо Хаджистанчев Врабевски се изявява като „…един от първите водачи на Тетевенския комитет (…), човек с голямо влияние пред властта (…), който е имал близко лично познанство с Раковски…“ Роден през 1822 г. в Тетевен, учи в местното килийно училище, след което заминава за гр. Фокшан във Влашко, където продължава образованието си. После учи в Унгария, а по-късно и в Пловдив. „Благодарение на своята любознателност и ученолюбието си добива солидно образование и усвоява добре румънски, унгарски, гръцки и турски език. Тези езици му дават възможност да развива голяма търговия в Маджарско (Унгария) и Влашко (от 1859 г. Румъния). Особено във Влашко хаджи Станьо си създава връзки с българските емигранти, които поддържа непрекъснато, защото естеството на неговата търговия е такова, че ежегодно по няколко пъти той трябва да минава Дунава. Поради своето положение и интелигентност хаджи Станьо е най-влиятелният чорбаджия в Тетевен и не само там… В Тетевенския комитет хаджи Станьо Хаджистанчев Врабевски е главен деятел и най-доверено лице на Левски…“

         Д. Стойчев, подобно на Заимов, отразява сведения от съгражданите и родствениците на Станьо Врабевски в началото на ХХ в. – време, в което все още е имало такива, които са го познавали лично. Неслучайно оценката му се споделя и от Л. Дойчев в неговото изследване „Сподвижници на Апостола“ (София, 1981 г.).

         Не по-малко интересно е написанато за хаджи Станьо не от някой друг, а от емблематичния познавач на българската народопсихология, а и на възрожденската ни история Иван Хаджийски: „В Тетевен, в този прекрасен град, начело на комитета бяха най-богатите търговци и лихвари: дядо Станьо Врабевски – милионер, свършил Роберт колеж в Цариград, владеещ няколко езика, Петко Милев Страшния, братя Станеви (…) Дядо Станьо бил длъжен да се грижи за повече от двадесет вдовици на кираджии, убити при пренасяне на стока…“ (Иван Хаджийски, „Психология на Априлското въстание“ (София, 1943 г.).

         И още няколко реда на Иван Хаджийски, този път от неговия капитален труд „Оптимистична теория за българския народ“ (т. І, София, 1940):      “Днес мнозина общественици са привърженици на доктрината на постното дробче (…) Във време на Възраждането първите ни „министри“ отбелязваха като Левски в своите финансови отчети дори похарчените две пари за игла и конец, с които си кърпили раздраните от драките ризи. Дядо Станю Врабевски след Освобождението върна на българската държава лирите на Тетевенския революционен комитет, останали у него преди заточението му в Диарбекир…“

         Д-р Милен Врабевски, председател на Фондация „Българска памет“, на свой ред издирва свидетелства за живота и дейността на своя прапрадядо. „Портретът“ на изтъкнатия възрожденски деец според спомените на рода и откъслечните данни в нашите архиви е сравнително пълен, като съвсем естествено поставя редица въпроси, които, да се надяваме, някой ден ще получат по-ясен отговор. Станю Врабевски е роден в Тетевен през 1817 или 1822 година и е син на богатия търговец хаджи Станчо Иванов (наричан в маниера на онова време и „Йованович“), родом от голямото българско село Врабево, Троянско. Нейде към 1810-1820 г. Станчо се заселва в будния балкански градец Тетевен, който през 1801 година дава яростен отпор на кърджалийските банди, но в крайна сметка е превзет и разорен, давайки четири хиляди жертви. Свободолюбивите и работливи балканджии обаче сравнително бързо се окопитват след трагедията и постепенно възраждат своя град. Един от тези недостатъчно познати българи е именно Станчо. Знае се, че той се жени Мария, богата наследница на българска фамилия от Фокшан – град, който играе важна роля в живота и на техния син Станьо. Фокшан, център на окръг Вранча (с едноименна „земетръсна“ планина!), тогава е граничен град между Влашко и Молдова и се развива като голямо пазарно средище. Макар и мимоходом, ще отбележим, че в града през ХІХ век съществува голяма българска колония от хиляди български преселници, озовали се там след руско-турските войни от 1806-1812 и 1828-1829 г. Даже и през 1912 г., както е установил проф. Стоян Романски, във Фокшан са живеели около хиляда българи, макар и вече в чувствителна степен романизирани. През 1842 г. обаче двадесет и двама български първенци от Фокшан са сред най-големите спомоществователи на книгата на Юрий Венелин „Заради возрождение новой болгарской словесности или науки“. Сред тях са забравени днес, но тогава авторитетни личности като хаджи Андрей Игнатов, Никола хаджи Диамандов, Павел Димитрович (наречен още „сердар и господин“!), Симеон Стефанов, Георги Рашков, хаджи Георги Цанович, хаджи Сотир Петрович, хаджи Михаил Даков и др. Вероятно Мария е свързана родово именно с тази среда от богати и влиятелни българи, но никакво подробности в тази посока поне засега не са известни. Според родовите спомени, събрани от д-р Милен Врабевски, нейното семейство се е завърнало в България – практика, за която има редица примери. Напълно възможно е по линия на своята майка Станьо Врабевски да е имал близки роднини във Фокшан, а вероятно и в други градове във Влашко и Молдова. При тогавашната сила на семейно-родовите връзки това е имало съществено значение в бъдещия му живот и активност на търговец и предприемач.

         Така или иначе, семейството на Станчо и Мария Врабевски очевидно е сред влиятелните в Тетевен и района през първата половина на ХІХ в. В духа на епохата, подобно на други такива фамилии, те семейно отиват на поклонение до Божия Гроб в Йерусалим и заедно със синовете си Иван и Станьо стават хаджии. Второто поколение Врабевски са синовете хаджи Иван и хаджи Станьо, както и дъщерите Милка, Мария и Пена. Всички те, в една или друга степен, играят значима роля в живота на Тетевен.

         В хармония с патриархалните традиции „бизнесът“ на фамилията е дело на братята. Общи, както изглежда, са и връзките им с българската емиграция и нейните революционни среди. През 1860 г. Иван е причакан от наемни убийци покрай пътя в гората между селата Чириково (дн. Садовец) и Ъглен, Плевенско. Във в. „България“ (1860 г., брой 2) смъртта на хаджи Иван Врабевски се отдава на политически причини. Тя е окачествена като „… загуба на един от най-достойните синове на България“! Убийството се свързва с това, че хаджи Иван „… искал да доведе руснака“! Тези твърдения ни насочват към връзките на хаджи Иван, а навярно и на по-малкия му брат Станьо, с българска емиграция във Влашко, Молдова и Русия, с участието на големи отряди от български „волентири“ (доброволци) в Кримската война (1854-1856 г.) и раздвижването на духовете в поробена България по време на войната и в годините след нея.

         Съвсем естествено синовете на хаджи Иван, племенниците на хаджи Станьо, Станьо Хаджииванов (1844-1874) и Станчо Хаджииванов Врабевски (1848-1904), са сред най-дейните членове на Тетевенския революционен комитет. „Убийството на бащата – заключава историкът на Тетевен Д. Стойчев, комуто убийците турци отрязали главата, потресло двамата му синове (…), в чиито души не е било трудно да намери място и се развие чувството за мъст, което търси изход и го намира в живото участие на двамата братя в комитета…“ Няма съмнение, че техният чичо хаджи Станьо е бил засегнат в не по-малка степен, особено при характерната за възрожденските българи родова солидарност и силно изразено чувство за чест и достойнство… След Арабаконашкото „приключение“ (обирът, осъществен по заповед на Димитър Общи през есента на 1872 г.) и процеса в София те заедно с чичо си са заточени в Диарбекир. По време на заточението Станчо умира в резултат на преживените страдания и лишения – както е записал в своя дневник Иван Ветьов от с. Видраре: „… на 11 април 1875 година се упокои Станчо Хаджииванов от Тетевен и на заранта го погребахме…“ Неговият брат Станьо Хаджииванов излиза на свобода в началото на юли с.г., тъй като срокът на заточението му е изтекъл, като търси убежище в Румъния или Русия. Завръща се след Освобождението и умира през 1904 г.

         Съпругата на хаджи Иван, „тетевенската Баба Тонка“ Милка Врабевска, е дълбоко уважавана от Васил Левски. Нейната смела дъщеря, пренасяла писма и оръжие за комитета в Тетевен, е наричана от него „байрактар Боряна“! Ханът, който е прибежище на Апостола и неговия помощник Димитър Общи, е притежание на фамилията Врабевски, чийто „глава“ след гибелта на хаджи Иван е именно по-малкият му брат.

         Нека насочим вниманието си отново към хаджи Станьо Врабевски. Като търговец и работодател тевенския първенец е бил свързан с много хора, негови подчинени или търговски партньори както в родния му край, така и на други места, включително и в чужбина. Вече стана дума, че хаджи Станьо е бил „лично познат“ със самия Георги Стойков Раковски, очевидно е бил посветен в неговите идеи и замисли, дори е притежавал „Горски пътник“’ с автограф от „патриарха на българската революция“! Всичко това ни насочва към Първата българска легия (1862 г.) в Белград, към енергичната, разностранна и удивителна по мащабите си активност на Раковски в Сърбия, Русия и Румъния. Именно в тази посока могат да се търсят нови данни за връзките и участието на хаджи Станьо и неговите близки в революционните процеси в България през 60-те – 70-те години на ХІХ в.

         Като образован човек хаджи Станьо е тясно свързан с училищното и читалищното дело. Именно по негова инициатива през 1869 г. будни и родолюбиви тетевенци основават местното читалище „Съгласие“. Както е записано в неговата история, „в началото то се помещавало в старото мъжко училище, където била неговата книгопастреница (книгохранилище)…” Подобно на ситуацията в други български градове и селища, читалището скоро се превръща в таен център на местния революционен комитет. За председател на читалището е избран именно хаджи Станьо Врабевски.

         Сведенията за създаването на комитета в Тетевен са противоречиви. Според данните, публикувани от музея в Тетевен, Левски пристига в града през 1869 година, придружен от Васил Йонков (от близкото село Гложене) и Сава Младенов от Тетевен. На събрание в къщата на Иван Кефалов е изграден революционен комитет, в който влизат Хаджи Станьо Врабевски – председател на комитета, и членове: Петко Милев Страшния, Сава Младенов, Иван Фурнаджиев, Иван Петков, Станчо Иванов (племенникът на хаджи Станьо), Марко Йончев, Дончо Мръвков, Иван Ибришимов, дядо Лало Пеев и др. Според други автори Левски пристига в балканския градец през юли 1870 г., като се свързва със Станьо Хаджииванов, племенникът на хаджи Станьо, и брат му Станчо. Л. Бобевски твърди, че запознанството на племенника с Апостола на Свободата, придружаван и от Ангел Кънчев, е станало в Плевен през октомври 1871 г. На 27-28 ноември Левски, този път заедно с Димитър Общи, идва отново (според Л. Дойчев за трети път), като именно тогава, т.е. през 1872 г., е създаден Тетевенският революционен комитет, чийто председател става хаджи Станьо. Според днешното състояние на проучванията голямата част от комитетите са създадени именно през 1871 – 1872 г., което ни най-малко не противоречи на сведенията за по-ранните посещения на Левски. Несъмнено ядрото на комитета е изградено още през 1869 – 1870 г. , а „официалното“ учредяване, както и в много други български градове, е през 1871 г. Така или иначе, Тетевенският комитет е един от най-големите в състава на Вътрешната революционна организация (ВРО), като има 51 членове – впечетляващо число за една по принцип тайна, конспиративна организация. Нейното функциониране, активност и влияние в не малка степен се дължат на авторитетния председатеб. Впрочем съвременниците са казвали, че хаджи Станьо не е просто председател на комитета – на практика „ той е комитетът“, който е отъждествяван в голяма степен със самия него и най-близките му хора…

         Васил Левски дава на комитета името „Кардан“ – на името на древния български владетел Кардам (777-802), както е предадено то в тогавашни школски учебници, следващи отец Паисий Хилендарски. Прикритие на комитета, както стана дума, е читалището „Съгласие“ с председател хаджи Станьо. Впрочем, читалищната каса се оказва добро прикритие на събирането на средства за оръжие – на практика членският внос и даренията за читалището са схващани от посветените в комитетското дело като”… пари за огън”! Според спомените на рода Левски показва на хаджи Станьо писмо от покойния Раковски. Възможно е обаче този детайл да крие някакво по-старо познансво на хаджи Станьо с Апостола на Свободата от Влашко или Сърбия.
Хаджи Станьо, неговият приятел и касиер на комитета Петко Милев (или Мильов) Страшния, племенниците му Станьо и Станчо Хаджииванови, а и още десетина членове на Тетевенски комитет, са въвлечени от Димитър Общи в авантюрата с обира на турската поща в прохода Арабаконак. Акцията е финансирана от хаджи Станьо и неговите сподвижници. След разкриването на обира те са арестувани и съдени в София. При разпитите те са жестоко малтретирани, а после изпратени на заточение в Диарбекир. Вероятно по внушение на хаджи Станьо неговите млади племенници му „прехвърлят“ цялата вина за комитета в Тетевен. Независимо от противоречията в спомените на някои съвременници, фактите са показателни сами по себе си – „Дядо Хаджи“ е осъден на „вечно заточение, докато младежите Станьо и Станчо, съответно на 4 и 3 години. На въпроса на софийския паша: „…Ами ти, бре, хаджи, защо…? Какво ти трябваше? Нали всичко си имаш?“ хаджи Станьо отговорил „…Свобода на България ми трябва, ефенди…“

         Комитетската дейност на хаджи Станьо и до днес остава недостатъчно оценена. Свидетелствата за ролята му в революционното движение не са едно и две, но нека обърнем внимание на нещо много показателно, а именно на изключително тежкото му наказание – доживотно заточение, на практика най-строгото след смъртните присъди на Левски и Димитър Общи! Голямата част от заловените комитетски дейци са осъдени на заточение със срок между 3 и 10 години, включително и за председатели на местни (наричани в онази епоха най-често “частни“) революционни комитети. Осъдените „до живот“ са третирани от властта като особено опасни за Османската империя личности, съответно като най-верни на Апостола дейци: Димитър Пъшков и Марин Поплуканов (и двамата от Ловешкия комитет, имащ статут на Централен), Атанас Попхинов (Плевен), Гаврил Брънчев (Орхание, дн. Ботевград), хаджи Станьо, неговия най-близък приятел и сподвижник Петко Милев Страшния и Васил Петров Цаков (Бояджията или Тетевенчето), и тримата от Тетевен.

         Хаджи Станьо, наричан почтително от своите другари „Дядо Хаджи“ или „Бай Хаджи“, прекарва повече от три години в Диарбекир. Успява да избяга заедно с верния си приятел Петко Милев, Константин Доганов и Бойчо Русев на 4 юли 1876 г. Двамата съучастници на тетевенските революционери са осъдени във връзка с т.нар. Хасковско приключение през 1873 г., когато определеният за заместник на Левски и главен апостол Атанас Узунов е заловен и , подобно на Димитър Общи, наивно издава комитетски дейци… Константин Доганов (1843-1900) е родом от Копривщица, представител на виден род, родственик на Любен Каравелов. Именно той (а не хаджи Станьо, както пише неточно Иван Хаджийски), е възпитаник на Роберт колеж в Цариград, едър търговец и председател на Пловдивския революционен комитет. Бойчо Русев (1848-1877) е от с. Гюреджи (Преславец), Старозагорско, също е богат търговец на добитък, участник в революционното движение, който загива като знаменосец на Трета опълченска дружина по време на Руско-турската Освободителна война. С други думи, и по време на заточението хаджи Станьо е в близки връзки с хора от своята социална и културна среда, което впрочем е повече от естествено. През размирната 1876 година четиримата съмишленици намират начин да избягат от зловещия Диарбекир и да прекосят пеш Анадола до Трапезунд (Трабзон) на Черно море! Успяват да се качат на руски кораб и да пристигнат в Одеса, а после да се преместят в Букурещ – по-близо до България и назряващите събития. Хаджи Станьо и Петко Милев, макар и не „в първа младост“, придружават един казашки отряд, най-вероятно като разузнавачи, с който влизат в родния Тетевен. Хаджи Станьо е първият кмет на вече свободния Тетевен и, както вече стана дума, не се забавя да внесе опазените скрити комитетски пари в държавната хазна на свободна България. За жалост е покосен от инфаркт по време на сватбата на сина си Станчо (1879 г.), който се жени за Тота, дъщерята на Петко Милев. Потомците вписват имената си в историята на Тетевен и на България – сред тях има герои от Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.) и войните за национално обединение през 1912 – 1918 г.

         Близостта на тетевенския първенец с Апостола на Свободата е белязана и с един малко известен и загадъчен „сюжет“. През 1987 г. Ваня Гезенко, едно от известните имена на съвременната българска архивистика, записва изключително интересни спомени. Ще цитираме част от едно нейно писмо до д-р Милен Врабевски: „Съдбата ме срещна с баба Еленка (родена през 1897 г.), чиито спомени съм записала. Отидох до Тетевен, но родственикът й Илия Станев, при който трябваше да отида беше вече много болен (…), той потвърди част от разказа, но се измори и не можах да продължа… (…)” Става ясно, че като дете баба Еленка попада на едно неизвестно тефтерче на Васил Левски! Ваня Гезенко цитира думите на възрастната жена, според която тефтерчето е “… съвсем обикновено, не много голямо, подшито с розов конец отстрани. Беше малко поожулено от престоя си в зида. Отворих го. По това време вече можех да чета. Някои от страниците бяха грижливо изписани с полегат равен почерк. Не разбирах какво беше написано в това тефтерче, защото друго нещо привлече погледа ми. В долния ляв ъгъл на всеки лист грижливо беше изписано едно име – Васил Левски. Светна ми пред очите – значи все пак беше останало нещичко от Апостола в къщата ни – ханът на хаджи Станьо от Тетевен. … Какво стана с тефтерчето ли? След като го извадих и разгледах извиках брат си. Той онемя като разбра чие е. Каза, че това е светиня и трябва добре да се пази. Взе ми го. Започнаха войните. Брат ми замина за фронта. Семейството ни беше принудено да напусне Тетевен. Местихме се много пъти докато стигнахме Червен бряг. След войната се омъжих за един осакатял български войник и отдадох грижите си за него. Не зная брат ми какво направи с тефтерчето-дали го даде някому, или загуби…?“

         Това е откъсът от спомена за самото тефтерче, което обаче не е онова, което всички познаваме – то е открито в самара на коня на Никола Цвятков при залавянето на Апостола в Къкрина. Възможно ли е да има две, а защо не и повече тефтерчета на Левски? Ще отбележим, че в своите спомени Христо Иванов Големия съобщава: „ … у Марина Станчов в Лясковец има и изгнил тефтер, воден от самаго Левски, който е пренесен от Ловеч след смъртта му, за да се опази с други още писма…“ Онова, което се знае за съдбата на известното тефтерче на Левски, никъде не включва името на Марин Станчев. Не е ли възможно в такъв случай да става дума за друго непознато тефтерче на Апостола? За дейна натура като водача на българската революция, за човек, затрупан с много, и много задачи, това съвсем не е изключено. И все пак, ако в дома на хаджи Станьо Врабевски е бил укрит, зазидан в стената личен бележник на Васил Левски, това още веднъж потдърждава високото доверие на Апостола към неговия тетевенски сподвижник.

         Както стана дума още в началото, не липсват публикации, в които върху личността на хаджи Станьо се хвърлят обвинения, непремерени и пристрастни внушения… Резервите на „традиционните комити“ и революционери към „чорбаджиите“ са характерен белег на епохата. Такова мислене демонстрира още Стоян Заимов, който иронично и донякъде злорадо подмята реплики за „скъперничеството“ на тетевенския първенец – той „страдал“ от „онова скъперничество, което прави човека и смешен, и долен…“ Отсенки на неприязън към „чорбаджиите“ могат да се открият и в спомените на иначе заслужилия комитетски деец Тоне Крайчов, също жертва на Арабаконашкото „приключение“ и заточеник в Диарбекир. И, колкото и да е странно, и тогавашните „хъшове“, а и следващи ги днешни журналисти и литератори, подемат въпросните „античорбаджийски“ внушения. Така се стига до твърдението, че идеята за Арабаконашката авантюра е „чорбаджийска“, даже по-конкретно на хаджи Станьо и тетевенските богаташи! Те   „… виждат, че Общи е ахмак, и го подлъгват да извърши обира, за да не става нужда да се бъркат за народното дело…“ Или пък, че „… тетевенският чорбаджия Станьо Врабевски, председател на комитета, и Петко Милев, също чорбаджия и касиер, подкокоросват председателя на Етрополския комитет Тодор Пеев. След което Станьо се заема със самия Димитър Общи. Така и така, комитетската каса няма да се напълни, ако тоя даде две лири, оня пет (една лира – пет гроша). Ето от Букурещ искат 50 000 гроша, откъде да ги вземе?! Всъщност тия пари са могли да ги дадат двамата чорбаджии – бълха ги ухапало…“

         Тези твърдения се опират на онова, което е говорил самият Димитър Общи пред властите в София. Той действително приписва обира на хаджи Станьо, който на свой ред отхвърля обвиненията. Защо Общи се е стремил да прехвърли своята роля на хаджи Станьо, ако не за да му отмъсти? Защото малко преди да бъде заловен Общи нарежда на Тетевенския комитет със свои хора да нападне Орхание и да освободи задържаните участници от акцията в Арабаконак! Хаджи Станьо решително отхвърля тази нова авантюра, която би довела до още по-тежки последици за революционната организация. Надали може да приемат на доверие и твърденията, че тактиката за разкриване на комитетите и техните членове също била не на Димитър Общи, а на хаджи Станьо и Атанас Попхинов…

         Не някой друг, а самият Стоян Заимов (дал тон с твърденията си за „скъперничеството“ на хаджи Станьо!) пише, че решението да се нападне турската хазна в Арабаконашкия проход е на Ловешкия комитет и е взето още през август 1872 г. по лично предложение на Димитър Общи. И въпреки несъгласието на Левски… На същото мнение са Захарий Стоянов, Димитър Страшимиров, а и по-късните изследователи на делото на Васил Левски и създадената от него комитетска организация. Същото важи и за „тактиката“ на Димитър Общи за разкриване на комитетите с наивната идея, че това ще доведе до политически отзвук в цивилизования свят…

         Може да звучи парадоксално на пръв поглед, но „редовите“ комитетски дейци, дори и след понесените страдания и тежки загуби за делото (най-тежката от тях без съмнение е залавянето и гибелта на Апостола на Свободата!), основната вина за които е на Димитър Общи, продължават да изпитват симпатии към авантюриста, към „лудата глава“? Към него, изобщо към подобен тип „герои“, но не и към „чорбаджиите“, пък били те и борци и страдалци като самите тях… Какво да се прави, егалитарните идеи винаги в една или друга форма съпътстват революционните движения и радикални политически борби. И ако това е донакъде обяснимо за онези, които са познавали и вярвали на Димитър Общи, въпросът е защо такива „версии“ намират място и днес? Стремежът към сензации и ефектни, „неортодоксални“ решения на заплетени исторически казуси в никакъв случай не помага на читателя да проумее героичната, трагична, но и толкова велика епоха на българското национална Възраждане.

         проф. Пламен Павлов

Read previous post:
“Спасени през България” в Центъра за мир “Перес” в Тел Авив, Израел

СПАСЕНИ ПРЕЗ БЪЛГАРИЯ е съвместна инициатива на Фондация Българска Памет и Българския културен център в Израел по случай 70-годишнината от...

Close