Д-р М. Врабевски: Дебългаризацията стана бизнес в някои региони


Шестото издание на конкурса „Най-голям корпоративен дарител”, организиран от Български дарителски форум тази есен връчи специалната награда на форума за личност, допринесла за развитието на благотворителността в България. Получи я д-р Милен Врабевски – основател и изпълнителен директор на „Комак Медикал” – най-голямата частна научно-изследователска организация в Югоизточна Европа. През 2007 г. той учредява и финансира самостоятелно Фондация „Българска Памет”, чиито приоритети са образователни инициативи за евроинтеграция и устойчиво развитие на гражданското общество, както и реинтеграция на най-младите ни сънародници от българските общности зад граница. Д-р Врабевски е първият голям дарител на фондация “Искам бебе” и подкрепя инициативата за създаване на фонд “Ин Витро”.
интервю на Ана Кочева

Годишни награди на БДФ за 2011г.

Годишни награди на БДФ за 2011г.

– Когато се заговори за благотворителност в наши дни, често се появяват известни съмнения поради ред причини. Какво е за Вас благотворителността?

– Мнозина злоупотребяват с това понятие, защото то служи като някакъв вид преизподня на хора, които се сещат по веднъж-два пъти годишно да занесат нещо в някой дом за сираци, т.е. третират това като индулгенция за недотам чистото си минало. Да не говорим, че понякога на фона на това, че уж се мисли за деца в неравностойно положение, се правят и злоупотреби, затова и подобни кампании миришат много нездравословно. Да се прави благотворителност означава задължително да има програмиране под формата на сериозна бизнес стратегия от една страна и от друга да се замислим над следния въпрос – ако има 30 000 деца в неравностойно положение в България, какво правим с останалите 1 милион и 200 000, в „равностойно”. Т.е., ако правим достатъчно за децата в „равностойно полоение”, не се ли минимизира чисто автоматично и броят на тези в неравностойно, защото така държавата ни би станала едно по-хубаво място за живеене. Затова в моята Фондация Българска памет за благотворителността се разсъждава като за сериозна бизнесстратегия, защото това са нашите собствени пари. И третирайки определени сектори, които считаме за важни в общественото ни развитие (борбата с демографската криза, реинтегрирането на диаспората, културно-историческото ни наследство), имаме предвид, че не можем да минем с шоколадчета и плюшени играчки в домовете за сираци по Коледа и Великден. Нито пък с кампания с sms-и. Най-малкото заради това, че ще остане някаква сянка на съмнение у хората. Нещо повече – неслучайно се отказах категорично от активности в реалната политика, защото много хора заради натрупания негативен опит през тези 20 години считат, че политика е лоша дума, както и тези, които я правят. Става въпрос за вътрешно усещане, за личностно разбиране на понятия като национална кауза, но със собствена отговорност. Искам да оставим на децата си България като по-добро място за живеене, но това да е и българска България, защото не е все едно дали след време ще продължим да пишем със собствената си азбука – кирилицата, дали децата ни ще говорят на български и ще привличат към свещения език на нашите деди и други българи от диаспората заради икономическия фактор, дали ще съумеем да станем привлекателни за ребългаризацията и ще останем верни на прадедите си, които са ни оставили кръвта и костите си. Това е за мен националната кауза.

– Да, по-различно е, защото хората са подозрителни към показната благотворителност, предназначена за излъскване на имидж. Във Фондацията обаче сте някак много дискретни и понякога се създава усещане, че всички тези усилия остават неразбрани.

– Напротив, ние сме един немалък кръг от хора, които много държим на това, което правим, безкрайно го обичаме и искаме да се разбере, че ако има още 200-300 такива организации, държавата ще стане Швейцария по простата причина, че доброволното, но и планирано инвестиране води до увличане на все повече предимно млади хора, интелектуалци. Само така може да има директна успеваемост.

– Казвате 200-300, но аз не мога да се сетя дори за 20-30…

– И аз не мога, всъщност на пръсти се броят хората, които реално вършат нещо. Същевременно от екрана непрестанно виждаме десетки ”умове”, които все дават акъл на народа какво трябва да направи, за да живее по-добре. На фона на това, че те една котка през живота си не са нахранили, а някои и деца нямат… А постоянното даване на съвети под формата на лекционен курс на този изстрадал народ през последните 20 години на тотално разграбване и дебългаризация ни прави много чувствителни. Не може постоянно някой да ни учи, при положение, че той дори себе си не е научил. Затова е добре да се види какво сме направили ние до момента, как работи една фондация като добре смазана капиталистическа машина, как разбива мита за фондацията като мръсна дума, дело на бивши ченгета, които имат пари за препиране. Затова искам много добре да се разбере първо, че ние действаме със собствени средства и второ, че за родолюбиви проекти няма еврофондове и държавни субсидии. Но все пак, ако държавата застане зад това, което правим, мащабът би се утроил и учетворил в защита на националната кауза.

– Дайте пример!

– Веднага – в рамките на Фондацията са родени 17 деца по метода ин витро, финансирани от мен, още преди да се появи държавния фонд. Започнахме от нулата, а имаше стотици хиляди семейства, които искаха да имат дете, но не можеха да си го позволят. Какво направихме ние? Стартирахме информационна кампания, директно спонсорирахме 25 семейства, в тях се родиха 17 деца. В един от тези случаи се наложиха няколко операции, докато се роди малкият Жорко, а следващата година майката забременя с близнаци. И сега, това най-трудно забременяло наше момиче има три деца за България. След което обаче, за щастие, премиерът намери пари, миналата година имаше 10 млн лв за Фонда ин витро, тази година са 20 и майките се множат. Кажете, нямали огромна разлика между намесата на една частна фондация, каквито и добри намерения да има тя, и мащаба на държавата.

– И все пак нямате ли усещането, че се борите като самотни рицари?

– Имам уникални приятели, мои съидейници, които са ми колеги в това, което правим. Подчертавам, че сам войнът отдавна не е войн, въпреки че понякога съм се чувствал така. Но вече не съм сам в тия битки, което ми дава мотивация. Друг пример – вече в пъти се е увеличил броят на кандидатстващите по 103 постановление от близката чужбина. Неслучайно всяка година водя по 700 деца от диаспората и от определени региони в страната на семинари в Гранд хотел Варна, водя българчета в Брюксел, за да видят новото място на България в Европа, тази година ще заведем още повече, а за техните преживявания и нов опит научават и техните приятели и роднини до девето коляно. Това дава резултати и като директни ползи за младите хора, и за развитието на гражданското ни общество. Ние имаме офис в Якоруда, един много дебългаризан район и там с неособено големи инвестиции осигуряваме кандидат-студентски курсове и курсове по чужди езици.

– Намесата на държавата там би трябвало да е особено целенасочена…

– Държавата наистина е абдикирала от региона, а там, в югозападните Родопи, има прекрасни деца. Или най-малкото няма сили да се намеси в техния живот, а те имат нужда от това да я усетят. Всяка една държава, особено в ЕС, има утвърдени практики за съхранение на собствения интелектуален потенциал, така че „брейн дрейн-ът” да е по посока на тази държава, а не навън. Бих дал за пример Германия, но още по-добре е да посоча Румъния. Не може да си представите колко много се инвестира там за реинтеграция на собствените диаспори, да не говорим за съхранението на младия потенциал вътре в родината. Един учител, който преподава румънски в Молдова или Украйна, взима 2000 евро заплата. А у нас? В региона, за който говоря, неразвилите се интелектуално кръгове направиха от дебългаризацията бизнес под шапката на една политическа сила, която реши, че тая държава е един разграден двор,забравяйки не само европейските принципи, но и патриархалните ценности. Едно патриархално семейство от този регион дава едни прекрасни деца на България, то дава и мило и драго да ги образова. Какво по-добро от това?! Малко трябва, за да излязат от рамката на онези, които живеят ден за ден, или гледат как да се спасят, емигрирайки в Испания, за да не се върнат никога повече тук. Трябва да се мисли за компенсация на изтичането на мозъци и има много лесно лечение – насърчаване на млади българи от български произход да търсят кариера в България по 103 постановление, но трябва да се обърне внимание и на децата, които са тук, да се обезпечат инициативи, които да стават техни, да бъдат насърчавани. Като напр. в Якоруда, където винаги отбелязваме Деня на народните будители, младите с наша помощ направиха Нова медия – Якоруда. Това е месечен вестник, който правят децата и от който се вижда, че малко като им се подаде, като им се гласува доверие, те почват да правят чудеса, защото имат страхотни възможности.

– Имат ли наистина свобода на словото, защото са познати достатъчно механизми за всяване на страх, особено в тези региони?

– Има подобни случаи, когато само заради това, че децата посещават офиса ни в Якоруда, семействата им страдат, има уволнения, намаляване на заплати, заплахи. Някои деца са тормозени дори и по училищата заради това, че идват на кандидат-студентски курсове. Говорят им се небивалици, че ще бъдат покръстени, ще им сменим имената. А ние всъщност поддържаме всичко българско, за нас диалектите, етнограските особености, религията дори са богатство. Ами във Волжка България официалната религия е била ислям, пък в продължение на векове е била пример из цяла Европа.

– Само че днешната държава е друга…

– Става бавно и трудно. Понякога със средния и нисък ешелон от държавни служители не е лесно да се работи, те се държат като вкаменелости от друга епоха. Много често решаваме едни въпроси на високо ниво, но тръгнат ли надолу, нищо не се случва заради утвърдени практики, които са в разрез с националния интерес. Все пак аз съм еврооптимист и уча и младите хора, че сега е техният шанс и те трябва да го сграбчат като пиленцето на тяхното рамо.

Read previous post:
Финалисти в конкурса за есе “МОЯТ ПЪТ В ЕВРОПА”

Списък на финалистите в конкурса за есе „Моят път в Европа”, които ще посетят Европейския парламент в Брюксел по покана...

Close